January

*Да опиша подробно един мой ден (Из “Моите 100 идеи”)

Почивните са доста еднообразни, командировките и някои претоварени дни са пък твърде разнообразни.
Затова вземаме един мой средностатистически работен ден (в случая днешния) и го поставяме под лупа:

някой слуша Бари Уайт в съседния офис..

8:30 Първо иззвъняване на часовника, спирам го веднага и се обръщам с пуфтене.

8:40 Второ иззвъняване - този път го оставям да звъни, докато се разсъня.

8:50 Последно иззвъняване, този път ставам.

8:50 - 9:12 Зъби, обличане, косата на опашка, тоник и крем на лицето, спирала на миглите щото днес имам среща, чорапите, палтото, ключовете. При всяко минаване край леглото подхвърлям на Пухчо, че е време да става.

9:12 Излизане от къщи.

9:30 Отключване на офиса, пускане на чистачките.

9:45 Пиене на кафе, лични занимания из нета.

10:10 Звънене и разговори с клиенти.

11:00 Предлагам нови летни цени за всички семинари през лятото. Шефката одобрява, доволна съм - с единни цени се работи много по-лесно.

11:30 Лични занимания из нета.

12:30 Излизане за ядене (обикновено сандвич с риба тон и ябълка, днес обаче МакЧикън, картофи и кола, понякога просто трябва да се ядат боклуци ;D)

13:00 Лични занимания из нета.

14:00 Среща със CIELA, доуточняваме Конгреса на юристите.

16:30 Кафе и сандвич, приключване на дневните задачи, лични занимания из нета.

18:00 Заключване на офиса, тръгване към къщи.

18:20 Приготвяне или поръчване на вечеря, домашно щастливо мотаене.

19:30 Пухчо се прибира, бърза вечеря, кратка схватка кой ще седне на компютъра, той побеждава.

20:30 Мотаене / четене / телефонни разговори / подреждане (евентуално) и други обичайни неща.

Естествено в 80% от случаите въобще не се получава така, но важна е същината. А тя е, че няма нищо по-хубаво от вечер вкъщи и някой да те гушка когато ти е малко смотано.

П.П. Не съм била на голямо парти повече от два месеца, баси домошарчето съм станала откакто се.. кх, “задомих”.

Мисълта за кафето сутрин и първото вдишване от чашата,
Почивните дни, прекарани в излежаване,
Лятото заради слънцето, полите и сандалите, горещия пясък и миризмата на плажно масло,
Изключен телефон,
Филми с тъжен край, в които героите се разминават на една боя с щастието и любовта (не, нямам разумно обяснение за това :lol:),
Английския хумор,
Да разхождам и да си играя с куче на приятел (нямам мое в момента),
Да чета блогове на интересни хора,
Да си говоря със сестра ми,
Да плувам (силна дума за това, което правя аз, но важно е желанието :)).

Допреди година се мотаех с раница, но някак вече не подхожда, затова се преориентирах към чанти. В момента съм с черна, размер нещо като А4, ама по квадратна. Материал - неопределим, някакво непромокаемо. Абсолютно обикновена, като изключим малката жълта стилизирана пеперуда в предния долен ъгъл. Неизвестна за мен марка.
Какво намирам вътре:
1. Телефон Nokia 2300 (уж личен, ама ми пробутаха служебна карта за него :()
2. Ключове на халка, 6 броя (3 за вкъщи, 3 за офиса)
3. Портфейл, зелена изкуствена кожа, MANGO, доста хубавичък
4. Шапка Rucanor Мравка
5. 500мл вода Банкя
6. Крем за ръце Atrix (бял)
7. Носни кърпички
8. Tic-tac (обикновен)
9. Дъвки Big Red (канелените)
10. Рекламен химикал от нашите
11. Nivea Lip Care Essential (тъмносиния)
12. Дъвчащи бонбони МаоаМ, едни малинови и едни портокалови

Изглежда доста багаж, но не е. Няма особено излишни неща - примерно водата - пия много вода, страх ме е от дехидратация. Тик-так ям когато съм много гладна, а не мога да изляза от офиса - притъпява глада за час-два. Дъвчащите бонбони са ми за сутрин, да не ми е скучно в метрото.
В общи линии това е редовният товар.

Из “Моите 100 идеи”

Прескачаме българските градове и села, защото са безумно много, поради две причини:
1) училищни екскурзии
2) участие в училищния баскетболен отбор, и поради това често ходене на състезания.
Значи, минаваме към чужбина:
Потсдам и Берлин, Германия - живот едно лято там;
Прекосяване с кола на Сърбия и Черна гора, Румъния, Унгария, Чехия и Словакия, и престой в някои от столиците;
Атина, Гърция.
Ей това е.

Впечатления:
Германия е голяма и студена, не ме кефи. Берлин бива.
Сърбия – беше отдавна, веднага след войната, някакво празно, но пък доста чисто.
Румъния – проспах минаването от там.
Унгария – май не съм виждала град с по-красива архитектура от Будапеща. Една по-топла, по-умна и по-красива Германия.
Чехия – там пък е пълно с някакви малки кокетни села, с бели къщички и невъзможно пъстри и красиви градини. Много уютно.
Толкова си спомням, беше отдавна.

Гърция – Северна Гърция е зле – лоши пътища и кал, бедни къщи. Като България.
От едно място на юг (забравих кое), се влиза в по-добрата Гърция – пътната маркировка на ЕС, пълно осветление на магистралите, гъзарски вили.
Атина е хубав град поради много причини – няма високи сгради, има много църкви, много неща за гледане - Акропола естествено, Агората, Ликавитос и други старини. Площада пред Парламента с милионите гълъби и туристи, май Синтагма се казваше, а униформата на почетния караул е един път – бели впити чорапогащи, къса черна поличка, и чехли с извити носове и гигантски червени помпони на тях.

Гръцкия звучи много яко, та веднага се заех да слушам и възпроизвеждам думички.
Намерихме един сиамски котарак, който прибрахме, и се чудехме как да го кръстим, аз през целия ден чувах “Сигноми” (ударение на “о”) и ми звучеше супер за име. Кръстихме го така, а после разбрах, че означава “Извинете”, но беше късно, котаракът Извинете си харесваше името.
Научих доста думички, като че ли е лесен за учене, но само говоримо. Писмено е ужас, въпреки че се научих да разчитам някои работи, защото в Атина няма надписи на английски.

Още нещо дразнещо – навсякъде се веят гръцки знамена. НАВСЯКЪДЕ. ОК, разбрахме, че се гордеете с произхода си. Сега се успокойте, дишайте, и спрете да наричате чужденците “негърци”.
Младите гърци са доста готини, момчетата са по-хубави от момичетата, които пък са с красиви лица, но с форма на амфори. По-старите са доста консервативни, само гледат със стиснати устни наоколо.
В Пирея наред със стотиците яхти видях и една, на която пишеше Онасис.
Има доста за разказване, но ме домързява.
Пак ми се пътува.

*Из “Моите 100 идеи”

Не че преди не се е случвало, ама е факт, че с годините позанемарих четенето.
И тъй, вчерашния ден беше белязан от третата книжка за WarCraft - Последният пазител.

Всъщност единствената, която съм чела от поредицата. Като стана дума, и от поредиците за Diablo и StarCraft прочетох само по една. За Diablo беше много зле, StarCraft - “Войната на Либърти” ми хареса, пък и е от същия автор.
Супер несериозно четиво, главно за фенове на играта, които искат да влязат по-навътре в историята. Цялата книга е за оня пич - профета от анимацията, дето се превръща в гарван. Казвам това, щото е абсолютно изключено да не си я гледал.

*24. Да опиша предмет или дума, по енциклопедичен начин (Из “Моите 100 идеи”)

Американците считат за изобретател на дъвката Томас Адамс. Факт е обаче, че хората винаги са обичали да мляскат и слюноотделят, за да запълнят време/тишина.
Гърците са дъвчели смола от дървото Pistacia lentiscus, маите също използвали някои видове смоли, индианците пък дъвчели какво ли не.

Първите американски заселници си правели дъвки от смола на смърч и пчелен восък. После пък започнали парафиновите, които избутали смърча от върха. Тогава и започнала треската по изобретяване на машини за производство и начини за удължаване на времето за дъвчене (т.е да не се разпада след 30-40мин. настървена работа с челюстите).

След това настъпва периодът на изобретяване на различни цветове и вкусове. Важен момент е откритието, че на хората им доскучава еднообразното преживяне. Трескави проучвания какво може да се прави с лепкава разтеглива маса и уста, довеждат до откритието, че ако дъвката е достатъчно разтеглива и й се направи издутина с език, а после устните обградят краищата и започне издуване с въздух, то се получава балонче. Същинска революция, довела до обособяването на два класа - chewing gum и bubble gum.

Обичам дъвките. Като много малка дъвчех Идеал.Още си спомням миризмата и това бялото прахче дето се изсипваше от опаковката.. После имаше Турбо, баси странния вкус, ама имаха картинки. От Югославия ми носеха едни опаковани като гигантски монети, пълен боклук. Леля ми от Германия ми носеше някакви ментови, пфу!
Като тръгнах на училище вече имаше едни с вкус на пъпеш, забравих им името и култовите Love is…, както и някакви турски Yogi, които ти боядисваха устата в невъзможно синьо. После пък вече имаше всякакви.
Сега се опитвам да намеря моите си дъвки и не мога. Стиморол не са лоши, ама тук не се продават. Орбит съкс асс, другите на Wrigley ги бива само донякъде.
Трябва да призная, че дъвчех ужасно. Kато бяхме малки със сестра ми, тя не ми даваше да дъвча пред нея, и нееднократно съм била заплашвана, че дъвката ще бъде извадена и размазана по главата ми
Вече дъвча прилично.

Сега живея в някакъв блок близо до кино Арена, и виждам как хората от горните етажи изхвърлят боклуци през терасите си. Добре бе, какво ще стане ако оставят торбичката до вратата и на следващо излизане я пуснат в кофите? Ше им паднат ръцете ли, кво ли..
Пред входовете спят помияри, два от които вече пробваха да ме захапят. Сериозно обмислях идеята да пусна обява, че ще плащам по 15 лева на убит помияр. Обичам животните, но тия подивели псета нямат нищо общо с кучета ебати. А, да - в най-близката до вкъщи аптека спи едно мърляво дърто куче, миризливо и дишащо астматично. В аптеката. Вътре. Това ми беше първо и последно влизане, а аптекарят ме изгледа учудено, щом на въпроса какво искам, казах “нищо” и излязох. Бая се чудих дали не трябва да звънна в ХЕИ или нещо такова.
Поне апартаментът си го бива, и след калните локви и дупките се прибирам в нещо, което все повече се превръща в “вкъщи”, доколкото това е възможно за квартира, разбира се.

След ремонт на първия етаж на къщата, където живееше сестра ми, реших аз да се нанеса там. Издържах точно половин година - тъкмо тогава Владо правеше ЛАН-а, и по някое време ни дойде до гуша от стълби, кабели, cableguys, рутери, проксита, оптики и прочее мизерии, та си хванахме куфарите и си наехме апартамент точно до Тримонциум.
Къщата не беше лоша де, на Преслав, точно под Бунарджика. И вече знам как да си пусна кабел сама, дай ми само клещи за кримпене и рг45 :P.
И тъй, на 20 години ми се случи за пръв път да живея в апартамент. Отвратително е. Едва издържах една година там.
След като с моята по-добра половинка решихме, че ще живеем заедно, трябваше да се отлепя от сестра ми. Намерихме идеалното място, последен етаж на къща, който направо си беше като мъничка къща, построена на покрива. Огромна тераса, която всъщност си беше покрив за хората отдолу, уф, сигурно си има архитектурен термин за това, но аз не го знам.
След няколко месеца Цецо беше одобрен в GameLoft, и пак стягане на куфари, този път към София.

След завършването трябваше да мигрирам към град с университет.
Бях доста неориентирана, съучениците се сцепиха от уроци и тия курсове към университетите, а аз само четях учебниците по история и сама си написах темите. И това още без идея какво искам. Хрумна ми, че мога да ида в Пловдив, за да съм близо до сестра ми. Проверих какво предлага ПУ “Паисий Хилендарски”. Нищо не ме грабна, ама реших, че ще оставам в Пловдив, затова и само там кандидатствах.
Тъй като обичах историята, се изсилих натам - първо желание ми беше Етнология, и мога само да съм благодарна, че не ме приеха това :). Следваха Политология и Социология, и добре че се издъних на изпита по история с четворка, та не стигна за тях. За щастие резервния вариант (изпит по БЕЛ) спаси деня - 5,60 хяхя :Д. И така най-случайно се оказах в най-кандидатстваната и “елитна” специалност след Правото - Макроикономика.
Значи, местене за постоянно в Пловдив. Първата ми квартира беше зад Градската градина, до Иван Вазов. Това е една такава улица с много големи и красиви къщи, повечето защитени от Юнеско. Живеех в именно такава, една баба - реститутка имаше няколко, и ги беше пуснала на студенти. Страхотно местенце, с много високи тавани, изрисувани. Все едно се връщаш сто години назад. Това е едно от най-приятните места за живеене в Пловдив, поне според мен. Останах там повече от година.

След развода на родителите ми, майка ми трябваше да се изнесе с нас на квартира.
Въобще не исках да става така. И не трябваше.
Втората къща също беше голяма, с много места за игра по двора. Имаше две тераси, на които редовно подреждах магазини, ресторанти и какво ли не.
После тръгнах на училище, майка ми отряза косата (беше до кръста) и игрите драстично намаляха. Веднага след развода не общувах с баба и дядо, не ходех в къщата.. Уф. Родителите са тъпи, особено като се развеждат.
Имаше и полянка в тая къща, но не я обичах особено.
После трябваше да стоим при леля ми в Германия за едно лято. Като се върнахме почнах втори клас и се преместихме в друго жилище, вече без двор. Беше отвратително. Малко по-късно почина дядо ми, и година след него - баща ми. Аз бях на 9. Със сестра ми започнахме да оставаме често при баба в родната къща, докато накрая и не заживяхме отново там. Майка ми най-накрая събра пари за собствено жилище, но след като го купи, напусна България.
Повторното живеене в тази къща обаче вече не носеше същото усещане. После пък и пубертет, лол.Сестра ми стана студентка в Пловдив, и останах с баба ми, леля и чичо.
И така до дипломирането.