January

Аре и тия Оскари по реда си.
Последните свестни бяха в годината на Американски прелести.
Най-забележителното нещо тази година беше гнусната ню уейв рокля на Никол Кидман.

—————————-

Още не мога да свикна с новия изглед на IMDb.
Много по-функционален е, ама пък по-грозноват.

—————————-

Наканихме се най-сетне да изгледаме Drawn Together. Ми гениално е, едва изтрайвах до края на серията, за да повторя любимите си моменти на Пухенцето и да им се посмеем хубавичко.
Това ми е единствения проблем като гледам комедии - нямаш време да се насладиш докрай на шегата или да се смееш много шумно, щото изпускаш следващите.
Да, аз съм от досадните типове, която като чуят добра реплика, ще ви я повтарят още два дена и ще се заливат от смях.

—————————-

И Casino Royale изгледахме. Най-странния Джеймз Бонд. Не е лош, ама е различен. И някакси не свърши навреме, имаше едни насилени 20 минутки отгоре.
Ама пък началната песен е на Крис Корнел.
Абе досега мъж правил ли е началната песен? Моби има тема в Tomorrow Never Dies, но там началната е на Шерил Кроу.
Не, някои неща ме издразниха.

1. За пръв път се казва в прав текст, че името Бонд и номерчето 007 са преходни. Втф бе, на кой му дреме? Седнали да се обясняват и оправдават за дълголетието на поредицата и върволицата актьори, като че ли това е най-големия plot hole на филмите
2. Даниъл Крейг може и да е готЕн, ама не е Дж. Бонд. Бонд е с тъмна коса и очи, и има малко по-интелигентно излъчване. Поне моят е такъв
3. Нямаше достатъчно свръх-нереални джаджи, при използването на които да залепяме за седалката и да цвилим от кеф
4. Мацката беше малко анемичен характер. Перфектното Бонд-момиче си остава Холи Бери.
5. Даже традиционната сцена с появата на жена от водата не беше яка.

Абе не обичам оригинални режисьорски виждания, когато става въпрос за поредица с традиции, от която очакваш точно определени неща.
Да представяш преднамерено сцени, разбиващи стереотипа, е незряло.

Ама съм голяма консерва, а?

—————————-

Аам, гледахме и Devil wears Prada. Малко постно е пресъздадена книгата, обаче Мерил Стрийп.. смазва просто. Само заради нея си заслужава да се гледа.

—————————-

Също така си преглеждам някои любими серии на Sex and the City.

ОК, не знам откъде е, видях го във форума.
Малко прилича на Роби Уилямс.

Така. Сега ще мразя:

1. Малките мърляви пищящи дрисльовци
2. Некадърните фризьорки

Отивам аз днес при фризьорките ми, и какво да видя - тръснали им да наглеждат някакъв гнусен 4-годишен келеш. То не спря да писка, кряска, тича из салона, тая гадина мръсна. Еееей, проби ми се главата, получих сърцебиене, даже по едно време мислех да стана и да си тръгна. Изтърпях 15 минути крясъци, като все се надявах да млъкне / да се задави с дъвка / да падне и да си разбие зъбите.
И помолих фризьорката да спре тая лудост, защото не издържам. Тя се обърна към някъв тип (явно бащата на изродчето) и той такъв свива рамене и вика “Е аз какво мога да му кажа”. АБЕ ИМБЕЦИЛ ГРОЗЕН, АКО ТИ НЕ МОЖЕШ, КОЙ МОЖЕ БЕ?
Дееба и тъпанарите, дееба.
Поглеждам аз да видя къв е тоя прошляк (бащата, де). И какво - някъв субект на към 30, с кожено яке и дълга мазна коса. Еми това обясни всичко.
Мисля че трябва да се разработят някакви тестове, и ако не издържиш, да нямаш право да създаваш и възпитаваш деца. Така ще спре замърсяването на генофонда от подобни индивиди.

_________________________

Сега за некадърните фризьори.
Моята беше заета и ме прехвърли на нейна колежка. Още при миенето имах лошо предчувствие, просто не сапунисваше както трябва.
Седнах, почна да ме изправя. Не знам какво правеше, ама толкова наелектризирана никога не ми е била косата. Суши каквото суши, уточнихме къде странично да е пътя.. и тъпата некадърница не можа да прокара прав път в косата. Казах й да го поизправи, тя още повече го обърка и премести.
Оооокей, от някои хора не може да се очакват подвизи, така че сама си го направих.
Поглеждам в огледалото и -ОМГ- косата ми има такъв обем в корена, че приличам на американска домакиня от 60-те, само лентата ми липсва. Аргх!
С паникьосан глас я питам “Тоя обем нали ще го махнете?”
Тя: “Да, ей сега”.
При което гребва шепа вакса, и преди да успея да реагирам, ми омазва главата и почва да приглажда. ЗОМГ!
Тая кака ще ме довърши, викам си.
И ми казва: “Ето, вече няма обем”.
Аз мълча, щото ако трябваше да отворя уста, щях да блъвна огън и да изкряскам: “Да, ама сега косата ми изглежда по-мръсна и наелектризирана отколкото пред измиването, ти некадърно и глупаво същество!”

Стиснах устни, промълвих, че вкъщи ще си я дооправя сама, платих си точно (досега винаги съм оставяла бакшиш на моята) и си излязох.

Защо хората работят неща, за които не ги бива бе?

Много ми писва от медиите понякога.
Особено когато четвъртата власт почне да се изживява като първа такава.
Защото владеят масите.
Отвреме-навреме парадират с това, като измислят някаква кампания и после отразяват колко хиляди овце са откликнали.

Особено ме дразни бТВ, които явно са се самокороновали за стожера на гражданското общество България.
Дарик пък почиват на някакви стари лаври и още се мислят за злободневни и скандални.

Не, за бТВ ще си говорим сега. Забелязали ли сте как с евтини манипулативни трикчета се опитват да изглеждат социални, близки до хората, съзнателни и отговорни членове на обществото?
Изреждам - когато по новините съобщават за трагедии с много загинали, лицата им застиват, настъпват едни драматични паузи и задържане на дъх, говорът става флегматичен и отпуснат. Това не е журналистика бе, комедианти!
По време на кампании или спотове като оня за 11.09, слагат за фон някаква елементарна музичка, въздействаща на по-първични нива. Ама скандално си личи, че са я сложили, за да има потресаващ ефект върху низшите умове.

И аз съм ей така -> you gotta be kidding me.

В смисъл, опитват се да манипулират по начин, за който са писали фантастите преди 60 години, когато всичко e притежавано от някаква зла корпорация, която на повърхността е с изчеткан имидж и внушава послания за социална ангажираност и т.н.
Сещате се - навсякъде ви посреща любезен женски металически глас, който казва нещо от типа: “Добре дошли в Търговски център МЕГАКОРП. Ние се радваме, че сте наши клиенти. Не забравяйте да опитате новото синтетично МЕГА мляко ТМ и да участвате в томболата за екскурзия до прекрасните луни на Юпитер!”

Ей така ми звучат фалшивите послания на медиите.

Вчера ходих до Пловдив, успешно записах последен осми семестър. Сега остава и да си взема десетте висящи изпита.
В ПУ ремонтите продължават, навсякъде властва алуминиева дограма в бяло и червено. Безспорно класическа комбинация, макар че вече не изглежда като университет, а като място, където ще ходиш по гишета и ще внасяш данъци.

После посветих сестра ми в тайните на българската блогосфера.
Засега чете само моя, като го е почнала отначало. Отвреме-навреме ми праща съобщения, че е много як и много се смяла.
При което се наложи и аз да се заровя в архивите, да видя на какво толкова се смее.
И вярно бе, голяма съм остроумница на моменти..
После ми докривя, защото си помислих, че след като пионерския ентусиазъм от блогирането се поизпари, вече не се напрягам толкова за забавно писане.

И всъщност чак сега си дадох сметка защо пиша така, както пиша. Ето ги моите приоритетно наредени стимули:

1. Да разкажеш нещо
2. Да го направиш по максимално увлекателен начин (максималното за настроението ти в момента, няма да се изтезаваме сега)
3. По възможност да разсмееш човека, който ще го чете.

После си мислех за другите блогове. Стилът е сложно понятие и много хора решават, че могат да го овладеят. Даже започват да си изкарват парите с писане, без дори да са осъзнали, че го могат колкото го може всеки, само че те са имали и желание. Стилът се ражда в главата и е плод на специфичен ред, по който ти тече мисълта. Не мисля, че това се учи някъде. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да научиш достатъчен брой думи и разни стилистични номерца. Ето, примерно аз се сещам само за трима блогъри със свой уникален стил. Странно, но и тримата са мъже, и на никой от тях писането не му е професия.

Също така един въпрос не ми дава мира. Как се получава така, че всеки път в автобуса има някой с тежка кашлица, който сяда зад мене и два часа ми кашля във врата?
В такива моменти си повтарям, че това ме възпитава в дух на социална търпимост, което е нещо хубаво. А всъщност само си представях как ще се обърна и ще му се разкрещя да вземе да ПУКНЕ вече от тая кашлица и да ни отърве от миризливото си съществуване.
Такива ми ти работи..

Айде бе, всички момиченца имат пък!

Моята е само на няколко години, като първия артефакт беше едно билетче, цитирано по-долу.
Прибирах се от третата си среща с Пухенцето (посока Варна-Пловдив), пристигайки, свих билета на топче и се прицелих към близкото кошче (винаги го правя, или е останка от баскетболния дух, или обикновен келешлък, още не мога да реша). За мое най-голямо изумление в главата ми се промъкна мисъл, че след нещо такова не мога просто така да изхвърля края му. Тоест, краят на срещата ни не можеше да се валя във фасове и мазни хартии, нали? И изчервена натиках билетчето в джоба си.

Ей го списъка за момента:

~билетите от концерта на Депеш

~билети от ходене в Природо-научния музей (не са ценни, мисля да ги махна)

~билетчета от метрото в Атина ( и те така, откак се научих да чета на гръцки, надписите вече не ме впечатляват толкова)

~късметче от кафе, гласящо Благополучие отпреди почти три години. Бяхме заедно, той яде пица, чакахме едни приятели да се появят. Прекрасен ден.

~скъсана гривничка от розова кожа със сребърни нещица по нея, няма нужда да уточнявам от кого е, предполагам

~гривна от розови миди, купена в един кратък, но перфектен морски уикенд

~три огромни цветни миди, същото като гривничката

~дребни мидички и камъчета, събирани в Пирея (готинки са просто)

~три жълъда (не питайте)

~колекция гумени играчки (те са специални. По времето на първите ни срещи се продаваха едни огромни близалки и тия миниатюрни гумени чудовища бяха комплект с тях. Та, виждахме се ние през седмица-две, ту в Пловдив, ту в София, и всеки път домакинът осигуряваше такива близалки)

~скъсано копче (не помня как се е появило, ама няма да го махам)

~монетка от 20 ст. намерена на концерта на Депеш

~касова бележка от гръцки Макдоналдс (изумителна е, нямаше как да я изхвърля)

~празна опаковка Тирцин (кхъм, болеше ме гърлото на една от срещите ни)

~играчка от Chocapic с герой от Finding Nemo (мама ми го купи)

~откъснат лист хартия, с нарисувано мини-чудовище

~глава на изсъхнал оранжев гербер (пръска листа навсякъде, така че ако продължи да се държи неприлично, ще бъде изваден)

~омачкан билет Варна-Пловдив от 05 август 2004

~билет Пловдив-София от 16 ноември 2004 (специален е)

~омачкан и прокъсан билет София-Пловдив от 04 февруари 2005 (от тая дата сме нещо като неразделни, затова няма повече билети)

~ коледно писъмце и картичка от мама.

Още не мога да си спомня защо съм прибрала копчето.

От две седмици влача ужасна хрема, която нито фервексите и чайовете, нито конските дози Виброцил успяваха да повлияят.
Което не ми направи особено впечатление, защото откакто се преместих в София, развих алергия към мръсния въздух. Кларитин и Алергодил ми станаха най-добри приятели.

Запушеният нос не те оставя да заспиш. Когато все пак умората те надвие, раздразнената лигавица те събужда час-два преди алармата на телефона.
Да не говорим как убива желанието за ядене, пиене и пр.

До вчера. Не издържах и звъннах на свекървата (тя е педиатър, май съм споменавала). Описах подробно какво ми е, как принципно не съм болна, но дневно генерирам повече сополи от три детски градини взети заедно, и как почва сериозно да ми писва.
Тя ми каза, че лигавицата ми сигурно вече е леш, затова да направя пак една сесия Кларитин, който си е антихистамин и ще й въздейства, а за третиране на носа да си купя капки за очи с мистичното име ТОБРАДЕКС (TobraDex).

Е, направих го.
Още след втората доза усещах не просто чисти ноздри, а чисти синуси.
Това беше забравено чувство - да поглъщаш жадно прекрасни молекули О2 и да усещаш целия им път до мозъка.

Айде, отивам да дишам.

В четвъртък вечерта минаваме покрай Съдебната палата. Аз исках да огледам отблизо лъвовете, защото много ми харесват. Качихме се по стъпалата и започнах да изучавам отблизо екземпляра отляво (гледано с лице към сградата), а Пухчо ме попита виждам ли какво не е наред в статуята.
Гледах, гледах, накрая колебливо попитах дали не е това, че предните лапи са по-едри от задните.
Тц, не е това.
Оказва се, че скулпторът е дрямал някъде, когато е скицирал стойката на лъва, в резултат на което тя е тотално объркана – и двата десни крака са изнесени едновременно напред, а левите – съответно назад. А в природата никое четириного не ходи така – когато дясната предна лапа е напред, задната лява се изнася напред.
Лъвът отдясно си е наред.
Weird.

Обаче много респект ми вдъхват тия огромни лъвища. Изнервящо е да стоиш близо до тях за по-дълго време. Сякаш всеки момент ще подскочат и изреват.

Когато съм навън (тоест бар/кафе/ресторант), абсолютно игнорирам музиката, ако не ми харесва. Няма значение какво е, стига да не ми бучи, изключвам напълно и си говоря с хората.
В четвъртък за тричасов престой в кръчмица обърнах внимание точно на 2 (!) песни, и то защото и двата пъти ме питаха чия е тая песен.

Единственото място, където наистина чувам музиката, е Тънка червена линия.
Там почти не съм чувала парче, което да си го нямам и вкъщи.. Прелест!

Напоследък забелязах тенденция да се подбира по-внимателно музиката в магазините. Вчера в Benetton бяха пуснали Busta Rhymes. Сетих се, че предишни пъти съм чувала 50 Cent и даже N.E.R.D, което прави добро впечатление. Поне на мен, де. Пазаруването определено придобива нов нюанс..

След това наминах към книжарницата на CIELA, просто за да проверя дали отново звучи Депеш.. и какво мислите? Оттам яко се лее People are People. Замотавам се между щандовете, като същевременно съм наострила уши за следващата.. БАМ! – Master and Servant..
След продължителен оглед се спирам на сборника за Бландингс на Удхаус (само него си нямах), и тъкмо се ориентирам към касата, почва Shake the Disease! Damn it, не мога да изляза сега, не и на тая песен, затова се налага да блуждая с поглед по рафтовете още 5 минути, а с началото на Stripped вече изхвърчам от магазина, защото става някво нагло, нали..

Ама е някакво идейно да се придържат към определен музикален стил, нали?

Купих си и гривна с розови камъчета.

Напоследък в почти всеки блог се появява ентри за другите блогове.
За това как количеството променя качеството.
Как някой може да бъде изключен от агрегатор.
А другите пишели тъпотии.
А имало и мрънкачи, на които всеки ден се стоварва поредната вселенска трагедия.

Всичко това, разбира се, е вярно.

Обаче, колкото по-четени ставаме, толкова повече внимаваме какво пишем, чудим се дали това ще е достатъчно интересно, и накрая, като не го измислим, пльосваме нещо такова.

Според статистиката все повече хора идват да четат. Противно на логиката обаче, коментарите намаляват.
Не може да не се запиташ - защо не коментират? Сигурно нещо не е наред? Дали не съм се увлякъл от цялото това внимание?

А всъщност всичко си е наред. Блогването не трябва да е като ходене на пръсти в магазин за порцелан.
Защото интересното в личния блог се случва от спонтанността, от личната гледна точка и от нуждата да изплюеш всичко това на момента. И всеки го прави по своя си начин.

Поне аз така си ги представям нещата.

Чувството, че сме на същото място, от което сме стартирали блога, е измамно. Ако имаме достатъчно смелост, надничаме в архивите. И разбираме, че всъщност блогът се е променял, както се е променял живота ни. И е хубаво, че можеш да го видиш черно на бяло, дето се вика.

Най-странното е, че без да искаш, си документирал и всякакви шантави мисли и емоции - не написани, обаче като видиш някое точно определено изречение или ентри, си припомняш какво точно е стояло зад него, докато си го писал. И слава богу, че само ти си наясно за истинското значение на някои неща.